Любка Рондова – 2015г

Любка Рондова – 2015г

Гласове
Цялостен приносЦялостен принос: 1897


ЛЮБКА РОНДОВА изпълнява:

“Смиляна” и “Извор вода”

обработка: Валери Димчев
съпровожда Оркестърът за народна музика на БНР
диригент: Христофор Раданов

Записите са реализирани в Мадарската пещера през 2009 г. по повод 75-годишнината на БНР

Звукозапис: Димитър Пенев, Валентин Иванов, Георги Диков
Монтаж и мастеринг: Димитър Пенев, Валентин Иванов
Изпълнителен продуцент: Валентин Янков
Видео реализация: Атанас Аретов

По идея на Станислав Буковалов

Снимки от награждаването:

Статуетката връчена на Любка Рондова

Плакета 120г Гюрга Пинджурова

Нагадените на церемонията заедно с един от нашите спонсори който получи плакета на Гюрга Пинджурова

БИОГРАФИЯ:  http://lubka-rondova.folklorbg.com

Любка Рондова е родена в с.Шестево, Костурско, Егейска Македония, в будно българско семейство. Нейният дядо Митьо, Димитър Илиев (Буджов), е участник в Илинденско-Преображенското въстание (1903).

Дядото на Любка Рондова, Димитър Илиев (Митьо Бужев)

Гражданската война в Гърция (1946-1949) разпилява семейството по света. Любка Рондова, заедно с двамата си братя и още 28000 техни връстници на възраст между 2 и 14 години, стават така наречените „деца-бежанци”, които Демократичната армия на Гърция организирано извежда от страната през март и май 1948, за да ги предпази от ужаса на войната. Същото събитие е наречено от гръцката десница „отвличане на деца”. Така Любка още невръстна поема, през Албания и Югославия, трудните бежански пътеки на Европа. Тръгва на училище Полша, завършва гимназия в Чехия. Дипломира се като филолог във Философско-филоложкия факултет на Карловия университет в Прага. По-късно завършва квалификационни курсове по научна информация в Москва. Владее няколко чужди езика: гръцки, полски, чешки, руски.

Семейството на Любка Рондова, Прага, 1959

След двадесетгодишна раздяла семейството се събира в Прага от четирите посоки на света – Австралия, Узбекистан, Чехия и Полша и се изселва завинаги в София.

В България Любка Рондова работи като екскурзовод, кореспондент-преводач, редактор, началник отдел “Научна информация и квалификация” и отговорен секретар на изданието “Проблеми на рекламата” в държавното предприятие “Реклама”, в отдел за духовно развитие в Комитета за култура. Дълги години е началник отдел “Култура” и секретар на Съвета за духовно развитие в община “В. Левски”, днес “Оборище”.

Високообразован човек, владеещ няколко езика, Любка Рондова добре съзнава значението на родовата памет и усърдно работи в тази насока през целия си живот. Наред с трудовата си дейност, тя неуморно събира и популяризира народни песни на българите от Македония. Талантливата певица, тръгнала от огнището в бяло варосаната къща на сладкогласната баба Велика, през ученическите хорове в Полша и хора на емигрантите в Прага, намира своята истинска сцена в най-стария в България Ансамбъл за народни песни и танци “Гоце Делчев” към Съюза на македонските културно-просветни дружества – София, създаден през 1945 г.

Любка Рондова с Ансамбъл "Гоце Делчев" - София

В него работи като солистка и филолог 30 години. Художествените ръководители на този състав Иван Павлов и Димитър Динев улавят самородния талант и с много вяра му дават простор за изява и развитие. Тук, в средата на българи бежанци от всички македонски краища тя обогатява репертоара си с пъстри песни за бита и борбите по тези земи. С този ансамбъл изпява и записва едни от най-хубавите си песни. Изнася множество концерти в много страни по всички континенти. С него и с диригента Любен Тачев прави първите си записи в БНР. Нейните песните са аранжирани от наши талантливи и известни композитори, сред които Иван Павлов, Любен Тачев,проф. Кирил Стефанов, Александър Кокарешков, Никола Ваклинов, Емил Колев и много други.

Любка Рондова има богата фонотека. Многобройни са записи й в Националното радио, с ансамбъла и самостоятелни, които остават в Златния фонд. Пъстра палитра от нейни изпълнения създава и съхранява радио Благоевград. В Националната телевизия, освен множество нейни песни, са създадени и десетки документални и художествени филми, свързани с разнообразни теми от българската, балканската и европейската история и култура. В богатата продукция на “Балкантон” нейни български и гръцки песни са включени в множество самостоятелни и сборни грамофонни плочи. През 1985 г. радио Детройт /Мичиган/ излъчва едночасово предаване със специално подбрани песни, което се разпространява на касета и дългосвиреща плоча “Родна песен”. Малко по-късно, по време на дните на българската култура в САЩ и Канада тя се представя блестящо в 17 концерта пред българска и американска публика, а телевизията в Ню Йорк на два пъти излъчва предаване за това. По време на едномесечното й турне в Австралия през 1988 г. радио Аделаида записва няколко нейни изпълнения. През 1995 г. фирма “Грами” издава на аудиокасета нови записи на певицата, а през 2001 г. фирма “ЗЕН Електроникс” събира в най-новия албум “Смиляна” на компактдиск най-доброто, създадено от певицата от за периода 1980 – 2000 г. В началото на 2002 г. “Ачък Радио” в Истанбул представя в едночасова емисия този албум. Чешкият културен институт в София организира специално честване на певицата в рамките на месецът на българо-чешкото ротарианско сътрудничество.

Л.Рондова успя да направи достояние на нашия народ богатството на песенното творчество на българите от Македония. Тя даде живот на десетки песни от сборниците на братя Миладинови, на Кузман Шапкарев и други наши възрожденци, с които може да се гордее всеки българин.

Вече 40 години Л.Рондова работи неуморно за съхраняването на нашата оригинална етнокултура и на нашите традиции. Тя има свои млади последователи и ученици, а вече няколко години е преподавател в НБУ. Песните и запяха ансамбли, детски и ученически хорове и състави. “Смиляна”, “Биляна платно белеше”, “Кальо Калино девойко”, “Църна чума в Македония”, “На гости ти дойдох, Кито моме”, “Цъфнало цвеке шарено”, “Болен ми лежи”, “Айде слушай, калеш бре Ангьо” отдавна са станали визитна картичка на певицата и се пеят навсякъде, където живеят българи. Тя непрекъснато участвува в благотворителни концерти и събори, фестивали, фолклорни празници в цялата страна, граничните райони и западните покрайнини, на националните събори “Копривщица”, “Пирин пее”, “Рожен пее”.

Наред с огромния си репертоар от автентични народни песни Любка Рондова създава и свои авторски песни по стихове на поети, с които е участвала в изданията на “Пирин Фест”. Огромният й опит и доброто познаване на народното творчество й дава възможност да създава музика по оригинални народни текстове, чиито мелодии са потънали безследно в “мелницата на времето”, като “Велико, дульбер бугарко”, “Три коня лудо тераше”, “Будинска Яна” и други, които не се отличават от автентичните.
За дългогодишната си дейност, певческа и обществена, все в областта на културата и за приноса й в популяризирането и опазването на народните традиции, Любка Рондова е отличена с редица държавни онагради, ордени и медали. Но както самата тя казва: “Нищо не може да се сравни с обичта на публиката, която е моята най-голяма награда и надежда”.

Животът на Любка Рондова е урок по патриотизъм, който тя определя простичко така: ”Народ, който пази хилядолетната си история, не е дошъл случайно на този свят”.

БЪЛГАРИЯ Е ШЕПА ЗЛАТО

 

Любка Рондова в интервю на Еми Мариянска

– Много ли сте пътували?

– На пет континента съм пяла и продължавам да пея. 44 години съм на сцената. В Австралия си открих роднини. Пея там песни от Костурския край и един човек ме пита от кой род съм. И като разбра, че съм на баба Велика от рода, развълнувахме се и двамата – на колко хиляди километри от родния край се срещаме! Друг случай: в Торонто, Канада. Знам, че там имам роднини – на моята баба сестра. Два-три часа в хотела, докато чаках, издирих как да се свържа. Обаждам се по телефона и викам: ”Бабо Елено, ти ли си?”, а тя на 95 години. И ми отговаря един глас: ”Кой така ми сборва, кой?” – “Любето, казвам. На Василинка, от София.” “Ка ме найде?!” – вика тя и като й казах, че съм в Торонто, извика другите на телефона – радост голяма! Взеха ме у тях – 50 години не сме се виждали, много има за разправяне. Как да не се развълнуваш!… И плакахме, и се смяхме, и пяхме… Има много българи по света, които мечтаят за такъв момент.

Аз напоследък си пиша дневник – в есета, в стихчета тази мъка, която се е трупала през годините. Миналата година отивам – след 58 години!… – пред моята родна къща на село – от с. Шестово, Костурско съм аз, и заставам пред нея. Едни празни прозорци ме гледат насреща…. Под шумата намерих подковата на магарето, а вътре, в антрето – един ръждясал ключ от външната порта на баба ми виси на стената. 58 години чака този ключ на стената някой от нас да се върне! Историческата ни съдба е била такава!… Никога не съм забравяла българския си корен и пея песните на баба си и майка си – Василка Рондова. Открих непознати песни, които никой не ги е пял… Аз съм едно дете, родено в чужда земя – Гръцка Македония, расло като бежанец, в чужда среда – полска, румънска, унгарска, чешка…

Изпитала съм мъката от раздялата с най-близките – с майка, баща, брат… След двайсетгодишна раздяла ни заведоха с единия ми брат на границата между Полша и Чехия, открили бяха родителите ни – слава богу, живи – за да се срещнем. И понеже нашите родители не дойдоха на границата, не са им казали точно за този ден, последни останахме – нагледахме се на стотици деца, които също като нас чакаха да видят майка, да видят баща и им казваха: “Ето това е майка ти, това е баща ти!…” Мнозина за пръв път ги виждаха. Самата аз двегодишна съм била отделена от родителите си и изобщо не ги помнех. Който не го е изпитал, не може да го разбере. А когато най-сетне се срещнахме и ние с нашите родители, те цяла нощ ни разглеждаха, търсеха белези, които помнят по нас и се радваха, и плачеха, че откриват нещо по нас познато, че ние сме техните деца!

– Разкажете нещо повече за вашата семейна история…

– Ами, родена съм в с. Шестово, Костурско. След Ялтенската конференция си оставаме под гръцко. По време на Гражданската война в Гърция всичко ври и кипи. Баща ми, съден от фашистки съд в Гърция, бяга в Австралия като политически емигрант. Майка ми – партизанка. Вуйчо ми – убит като партизанин 22-годишен. Чичо ми – също убит млад, трийсет и няколко годишен. И тогава хиляди деца – по статистика 28 000 като мен – взимат ни партизаните и за да ни спасят, ни пръсват по страните с т.нар. народна демокрация. Аз попадам най-напред в Румъния. Големият ми брат по това време беше 13-годишен, беше с мен и другият ми брат, но ни остави и се върна да участва и той в партизанското движение. Бос по пътя се връща. След десет години чак разбрахме, че е с армията в Ташкент. Мен и другия ми брат, като стават размириците в Румъния и свалят краля – бедност голяма, ядяхме само мамалига – ни изпратиха в Полша. И там тръгнахме на училище. Почнахме да учим полски, руски, гръцки. Защото за поляците ние се водехме гърци. И чак през 54-а година някъде почнаха вече да събират децата – кой къде има родители, останали живи. Разбрахме, че майка е жива и се намира в Прага и че баща ми я е открил и са се събрали, но брат ми не е с тях – още е в Ташкент. Чак през 1958-а се събрахме цялото семейство. След 20 години раздяла!

– През това време родителите ви знаели ли са къде сте?

– Да, по линия на Червения кръст и на емигрантските власти, пък и по партийни канали те са знаели на Василка Рондова къде са й децата. Друг е въпросът, че да се осъществи такава среща преди това не е било възможно. Много трудно се събират и майка ми, и баща ми. Но няколко години, преди да се срещнем, майка ни вече знаеше къде точно сме и ни пишеше писма. А нас пък учителят ни караше да пишем писма до родителите си, ама без да ни казват, че тия писма после наистина са ги предавали… Такава е била политиката тогава на компартията – ние сме емигранти в тайна, докато не се създаде подходящата обстановка да ни срещнат.

– Каква беше срещата ви, това е изключителен момент?…

– Като чакахме, чакахме на границата двамата с другия ми брат (по едно дървено куфарче ни бяха дали), един човек дойде и ни попита: “Как се казват вашите родители?” – Рондови, отговаряме. На тоя Рондов, дето е в Австралия…” Той ни взе от границата и ни заведе с влака в Прага. Цял ден пътувахме и чак в 9 вечерта звънна той на вратата на адреса ни – в центъра на Прага живееха нашите. Майка ми вика отвътре: ”Кой звъни толкова късно?” А той й вика на гръцки: ”Я отвори, Василке. Аз съм еди-кой си. Абе, чакате ли вие децата?” – “Да, вика майка ми, имаме телеграма и утре ще ходим да ги вземем. Я, вика, виж тия деца – не са ли вашите?” Майка извика: “Ох, сърце на майка!”, и едва не припадна. Извика на татко да излезе. Излязоха и съседи – три семейства емигрантски в един апартамент живееха – и настана суматоха. Аз ги гледам – майка, баща за пръв път виждам. И започна една нощ на спомените!… А баща ми по едно време каза: ”Щом двете си дойдоха, ще си дойде и третото!” – за големия ми брат. След четири години чак се завърна и той и най-накрая се събрахме цялото семейство. Тогава родителите ни взеха решение да си дойдем в България. В София имахме една леля. Но като дойдохме, и тука ни питат: “Кво правите вие тука, вие сте македонци!” Така или иначе, тука си останахме – само за кратко аз си завърших следването в Прага – дипломирах се като филолог, и после, като се върнах, постъпих в ансамбъл “Гоце Делчев” и останах в него 30 години. Междувременно работех като екскурзовод към “Балкантурист”, после станах преводач-кореспондент към Външната търговия – в ДСО “Родопа”, после бях в предприятие “Реклама” към Пеко Таков – правех списание “Проблеми на рекламата”, и най-накрая отидох в Комитета за култура. Пъстра биография имам.

– Кой според вас е най-големият народен певец на България?

– Борис Машалов. Веднъж, като се прибирах вкъщи, чувам още отвън тая песен за Рогуша – какво чудно име само! – слушат я майка ми и баща ми и плачат!… Когато един певец може да докосне тази струна в душата ти, сякаш за собствената ти съдба пее, това е истинското, което остава! И никой не може да посегне на тази вечност, защото тя идва от сърцето и винаги ще вълнува хората!

“Ами, родена съм в с. Шестово, Костурско. След Ялтенската конференция си оставаме под гръцко. По време на Гражданската война в Гърция всичко ври и кипи. Баща ми, съден от фашистки съд в Гърция, бяга в Австралия като политически емигрант. Майка ми – партизанка. Вуйчо ми – убит като партизанин 22-годишен. Чичо ми – също убит млад, трийсет и няколко годишен. И тогава хиляди деца – по статистика 28 000 като мен – взимат ни партизаните и за да ни спасят, ни пръсват по страните с т.нар. народна демокрация. Аз попадам най-напред в Румъния. Големият ми брат по това време беше 13-годишен, беше с мен и другият ми брат, но ни остави и се върна да участва и той в партизанското движение. Бос по пътя се връща. След десет години чак разбрахме, че е с армията в Ташкент. Мен и другия ми брат, като стават размириците в Румъния и свалят краля – бедност голяма, ядяхме само мамалига – ни изпратиха в Полша. И там тръгнахме на училище. Почнахме да учим полски, руски, гръцки. Защото за поляците ние се водехме гърци. И чак през 54-а година някъде почнаха вече да събират децата – кой къде има родители, останали живи. Разбрахме, че майка е жива и се намира в Прага и че баща ми я е открил и са се събрали, но брат ми не е с тях – още е в Ташкент. Чак през 1958-а се събрахме цялото семейство. След 20 години раздяла!

 

 

 

град Пазарджик

град Пазарджик

официален домакин на наградите

град Пазарджик