град Пазарджик

Па̀зарджик е областен град в Южна България, административен център на община Пазарджик и на област Пазарджик. Намира се на 37 km западно от Пловдив и на 112 km югоизточно от София. Лежи на двата бряга на река Марица в западната част на Горнотракийската низина и е вторият най-важен културен и административен център в Южна Централна България. Последното преброяване на НСИ към края на 2015 г. оценява населението на града на 69 384 жители.

Най-ранното споменаване на Пазарджик в историческите извори се съдържа в подробния муфассал регистър на акънджиите, съставен в дните от 2 до 11 декември 1472 г. В него самият град е описан на 2 места в дефтера под имената Базар Йенидже-и Татар и Базар Татар Йенидже, и е посочен като град, спадал към нахията Филибе (Пловдив). Така че след като Пазарджик категорично е съществувал през 1472 г., цели 13 години преди „официалното“ му основаване (т.е. трябва да се приеме фактът, че тезата за образуването на града през 1485 г. от акерманските татари, преселени по времето на султан Баязид ІІ (1481 – 1512), следва да бъде отхвърлена като невярна). Според данните на акънджийския тефтер от 1472 г., към годината на съставянето му Пазарджик е бил изцяло мюсюлмански град, наброяващ около 105 домакинства – всичките мюсюлмански (пак там – виж пос. съч.)

Пазарджик е основан през 1485 г. като важна станция на главния път през Балканския полуостров – Виа Милитарис, от Белград през Траянови врата за Цариград. Тази станция в турско време се свързва с Босненския или Адриатическия път, който идва откъм запад, през Северна Македония – Кюстендил – Самоков –Моминоклисурския проход. От Пазарджик започва и водният път по Марица. Така градът се оформя като важен кръстопът в най-западната част на Горнотракийската низина.

Отначало Пазарджик се развива в северна посока, към мястото, където през 1540 г. е построена Ески джамия (тоест Старата джамия). След това са построени още 18 джамии. Техните минарета стават характерни за силуета на равнинния град. От всички джамии днес се е запазила единствено Куршум джамия, с най-високото минаре.

През 1574 г. великият везир Дамат Ибрахим паша построява най-големия турски паметник в Пазарджик – Куршум хан, разположен на главния път в града (днес ул. „Константин Величков“). Освен като станция, ханът разполага със складове и магазини за търговия, както и със занаятчийски работилници. Той е един от най-големите куршум-ханове на Балканския полуостров. Представлява двуетажна каменна сграда (от дялани камъни) с оловни кубета, и заема площ от 11 570 m2. Турският пътешественик Евлия Челеби свидетелства, че не бил виждал такъв голям хан с обори за 2000 камили, конюшни за 3000 жребци, 70 – 80 къщи с хареми за семейни аяни и първенци, кьошкове за проходящите везири и министри, и за бедни гости. Този хан съществува до освободителната Руско-турска война от 1877 – 1878 г., когато е опожарен. След Освобождението той е окончателно разрушен.

Начало на водоснабдяването се поставя през 1748 г. с хващането на изворите при село Ивайло на 5 km северно от града и отвеждането на водата по канални тръби до 43 чешми. Водопроводът и тръбите се използват до 1930 г.

След татарите-стражи в Пазарджик се увеличава турското население, което постепенно ги асимилира. По-късно идват още юруци и други тюркски племена. Първите тюркски поселници, юруците, са преди всичко животновъди. Животновъдството дава обилен суров материал на кожухарството и кожарството. От втората половина на 17 век, когато започва упадъкът на османското могъщество, броят на турското население намалява. Много османци са избити във войните с европейските им неприятели, други стават жертва на болести като чумата и холерата.

От средата на 16 век в града започват да се заселват и българи-християни от околните села, които преди това посещавали града само за пазар. През втората половина на 16 век, когато в Пазарджик трайно се настанява българското население, градът се развива в западна посока, около мястото, където е църквата„Свето Успение Богородично“. Оттук се създава първата българска махала – Вароша.

През втората половина на 17 век Пазарджик продължава да се развива в северна посока; вероятно тогава се създава и голямата българска махала „Чиксалън“, в която после е построена църквата „Свети Архангел“. След това, през 18 и началото на 19 век, в северна посока се създават чисто българските махали „Кавлъккавак“ и „Сюлюккавак“. Според някои сведения, към средата на 19 век Пазарджик се състои от 33 махали – 18 турски, 12 български и 3 цигански. Макар че българските махали са по-малко на брой, те са по-гъсто населени, а българи има и в турските махали. През 1865 г. населението на Пазарджик е около 25 000 хиляди, българите съставят 57% от него, а турците – 28,5%.  Като търговски град, Пазарджик привлича и друго население – евреи, арменци и др.

С основаването на Пазарджик през 1485 г. за негов управител е назначен предводителят на татарите-стражи Саръхан с титлата бей. Скоро обаче той е убит от своите хора и в 1492 г. за управител на Пазарджик и неговата област от Цариград е назначен Шиттър ага. Той и неговите потомци като полунезависими феодални семейства управляват наследствено Пазарджик до 1657 г. Оттогава до обявяването през 1840 г. на танзимата (равенството) Пазарджик и неговата кааза са управлявани от феодалното семейство на Каванозовци, а от 1840 г. до Освобождението – управителите са назначавани пряко от Цариград.

През 19 век, когато Пазарджик достига най-високата си точка на развитите, той е вече между големите градове в България. През 18 и 19 век 70% от жителите му са занаятчии и търговци. Тогава се пораждат и стоково-паричните отношения – земеделците се увеличават малко след Хатихумаюна от 1856 г., когато българите добиват право на земеделска собственост.

Във връзка със своето голямо занаятчийство, земеделско и животновъдно производство и кръстопътното си положение, градът върти значителна търговия, макар засенчван в това отношение от съседния и по-голям търговски град Пловдив. Той не е обикновен център за размяна на стоки между полското и планинското население на своята област, а търгува с всички български земи, после със Сърбия – до Виена, Влашко, Цариград и Мала Азия.

Пазарджишките търговци и занаятчии участват в много панаири, особено в Узунджовския панаир. Интересно е, че Пазарджик взема участие в международното изложение в Париж през 1855 г.

Пазарджик е измежду градовете, които вземат най-активно участие във Възраждането ни. Възраждането на града започва в началото на последната четвърт на 18 век, когато за епископ на Пазарджик е пратен българинът Дионисий Агатоникийски, родом от пазарджишкото село Меликадъново. Наред с гръцкия, той въвежда в църквата използването и на български език. Венец на неговата възродителна дейност е отварянето в 1823 г. на общо българско училище, в което освен гръцки се преподава и на български език. А през 1845 г. се открива и класно училище, където учебните занятия се водят само на български език.

Читалище „Виделина“

Църковната борба в Пазарджик завършва с победа на 19 октомври 1859 г., когато гръцките духовници са изгонени от църквата „Света Богородица“ и богослуженията започват да се четат само на български.

През 1862 г. се основава читалище „Виделина“ („видело“ е архаичната форма на „светло“), а през 1870 г. и женско дружество „Просвета“.

Кочо Честименски е родом от пазарджишкото село Динката. През 1869 г. Васил Левски основава революционен комитет в Пазарджик с председател Георги Консулов. На 4 февруари 1876 г. тук Бенковски основава революционен комитет с председател Яков Матакиев. Представител на Пазарджик в Оборище е учителят Иван Соколов, бивш участник в Легията в Белград.

Пазарджик е освободен от Западния руски отряд с командир генерал-лейтенант Йосиф Гурко на 14 януари 1878 г. (нов стил). Благодарение на арменеца Ованес Съваджъян турското командване не успява да изпълни коварния си и чудовищен план – да запали града и унищожи българското му население, преди да се оттегли.

град Пазарджик

град Пазарджик

официален домакин на наградите

град Пазарджик